Христо Димитров Измирлиев /Смирненски/ е роден през 1898 г. в гр. Кукуш. След като семейството му преживява радостта от Балканската /1912 г./ и ужаса от Междусъюзническата война /1913 г./, е принудено да търси препитание в гр. София, където Христо се записва в Техническото училище. От 1915 г. по примера на брат си Тома започва да сътрудничи на различни хумористични издания /в. „К’во да е”, „Българан” и др./ и въпреки младостта си става един от най-популярните поети. През 1917 г. започва да използва псевдонима Смирненски, с който остава известен в българската литература. Следват години на тежък труд и мизерия на фона на избухналата Първа световна война /1914 – 1918 г./ – поетът работи като репортер, касиер, коректор, карнетист и др., но не спира да пише. През 1918 г. излиза първата му книга – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”, а през 1919 г. издава десетки свои творби – стихове, очерци, фейлетони – на страниците на сп. „Червен смях” и „Работнически вестник”. През 1922 г. е отпечатана стихосбирката му „Да бъде ден”. Туберколозата или „жълтата гостенка”, както я нарича самият той, не подминава и Смирненски и през 1923 г. той умира, ненавършил 25 години.
Христо Смирненски остава в историята на българската литература като един изключително продуктивен творец, който чрез своите стихове негодува срещу несправедливостта в света. В циклите му „Зимни вечери” и „Децата на града” доминира съпричастието към слабите и отритнатите, идеологията му намира израз в стихотворения като „Червените ескадрони” и „Бунта на Везувий”, а неговата „Приказка за стълбата” – критика на продажността и егоизма – е актуална и обект на обществен дебат и днес.
В чест на именития български поет на столичния пл. „Журналист” е издигната паметна плоча.
