Лазар Йовчев е роден на 5 май 1840 година в будното подбалканско градче Калофер. Започнал да посещава местното училище, където много бързо се оказва по-ерудиран от своите съученици и става помощник на прочутия даскал Ботьо Петков. След това благодарение на финансовата помощ от страна на богати калоферци, които живеели и работели в Цариград, Лазар Йовчев се обучава във Великата народна школа в цариградския квартал Фенер. Това е едно от най-големите и престижни за времето си училища и е най-старото и влиятелно гръцко учебно заведение в османската столица. След Великата народна школа будният български младеж отново е подпомогнат от свои богати сънародници, за да продължи образованието си в прочутия Френски колеж в Цариград. Там младият калоферец получава най-високото възможно академично образование в Османската империя, но става ясно, че неговите способности далеч надхвърлят рамките на Френския колеж в Истанбул и 24-годишният Лазар е подкрепен от своите благодетели да замине да се учи в парижката Сорбона. Първоначално се записва в Литературния факултет, а по-късно се прехвърля в най-престижния Юридически факултет. Завършва за три години степените „бакалавър” и „лисансие”.
След като прекарва общо 6 години в един от най-модерните градове в Европа и се потопява в европейската култура и сериозното образование, Лазар Йовчев се завръща в Цариград. Първоначално се занимава с юридическа дейност, но скоро след това се отдава на публицистика, преводаческа дейност и участие в Привременния смесен екзархийски съвет, създаден скоро след обнародването на фермана за учредяване на Българската екзархия. Заради дейната му работа много бързо си спечелва симпатията на голяма част от българите и особено на хората, участващи в работата по изграждането на Екзархията. Разбрал своето истинско призвание, Лазар Йовчев се замонашава под името Йосиф през 1872 година и само три месеца по-късно е избран за протосингел. През следващите три-четири години образованият и деен родолюбец обикаля българските земи, за да организира структурите на Екзархията, които трябва да заменят съществуващите дотогава институции на Цариградската патриаршия и да оформят облика на Българската национална православна църква. Благодарение на владеенето на чужди езици, високото си образование и перфектно възпитание Йосиф се оказва основният преговарящ с Великите сили от името на Българската екзархия.
През 1875 година на все още доста младия Йосиф е възложено управлението на Видинската епархия, а година по-късно, в началото на паметната 1876 година, той заема поста на ловчански митрополит. След кървавото потушаване на Априлското въстание и заради хилядите невинни жертви главата на Българската екзархия Антим I пише писмо до руския цар в което го моли да се застъпи за българския народ. Твърди се, че след като прочел писмото, руският император Александър II написал върху него „Да се освободи България”. Дори и да е само легенда, това допринася за усилване на враждебността от страна на турците към Българската екзархия и екзарх Антим I е свален от длъжност и заточен в Мала Азия, където остава до общата амнистия от 1878 година. В този толкова важен момент непосредствено преди избухването на руско-турската война българският народ се нуждаел от водач, а Българската екзархия - от способен ръководител. Заради ерудицията, трудолюбието и контактите си, за нов екзарх е предложен ловчанският митрополит Йосиф. На 24 април 1877 година той е избран и утвърден на поста и започва един от най-великите периоди в развитието на Българската екзархия. Екзарх Йосиф I си поставя за главна цел всички българи да станат част от Екзархията, за да могат да слушат литургии на собствения си език и да не търпят чуждо духовно или културно влияние.
Несправедливите решения на великите сили с подписването на Берлинския мирен договор оставят извън освободеното Отечество милиони българи и по тази причина Българската екзархия не мести своето седалище в столицата на Княжество България, а продължава да действа от самото сърце на Османската империя – Цариград. Основната задача пред екзарх Йосиф I е да брани българските национални и църковни интереси във всички територии, населени с наши сънародници. Именно при осъществяването на тази задача му помагат високото образование и това, че е еднакво добър дипломат, църковен ръководител и юрист. Към 1912 – 1913 година Екзархията поддържа 1373 училища, 87 прогимназии и 13 гимназии, в които се обучават общо 78 854 ученици и в които преподават 2266 учители. По този начин Екзархията поддържа българския дух на населението и му дава надежди, че рано или късно и то ще се присъедини към свободна България. Освен в образователната сфера екзарх Йосиф I постига и редица успехи в църковната. Основава българска духовна семинария в Цариград, която обучава български свещеници. Подпомага изграждането на български черкви, снабдяването им с икони и църковна утвар, издаването на богослужебни книги и т.н.
През 1912 и в началото на 1913 година, когато българската армия неумолимо напредва и сразява османските войски, целта на Екзархията изглежда постигната и голяма част от българите на Балканите е трябвало да бъдат обединени в една държава – Царство България. След края на Междусъюзническата война на 27 ноември 1913 година обаче Йосиф I и всички останали служители на Българската екзархия са принудени да напуснат Цариград и да се отправят към София. По този начин Османската империя нанася тежък и непоправим удар върху българската кауза като улеснява сръбската и гръцката пропаганди и способства унищожаването на българското народностно самосъзнание в Македония и някои части на Тракия. Екзарх Йосиф I е съкрушен след края на войната и здравето му окончателно рухва. Макар и тежко болен той съвестно изпълнява задълженията си на глава на Българската църква до последния си дъх. След 38 години начело на Екзархията способният ръководител умира на 10 юни 1915 година, като така и не доживява да види мечтата си изпълнена. Признателният български народ погребва големия си водач в южната открита галерия на църквата „Света Неделя” в София.
Паметникът на екзарх Йосиф се намира в родния му град Калофер. Издигнат е по случай 150-тата годишнина от рождението на великия духовник по инициатива на пловдивския митрополит Арсений с дарения на населението от пловдивска епархия. Самото поставяне на паметника се забавя с 2 години и той е официално открит през 1992 година. Скулптори са Николина Канарова и Недко Кръстев, а архитекти – Ваня и Танко Серафимови. Монументът е разположен в централната част на град Калофер и представя екзарх Йосиф I в цял ръст, облечен в църковни одежди и с голям кръст на врата. Паметникът днес е чудесно място да си спомним делото на народния водач и деец, посветил целия си живот на борбата за защита на българския народ и на националната кауза.
