Нашата прекрасна Родина е изпълнена от край до край с прелестни църкви от всякакъв вид и от всеки един исторически период. Църковната архитектура по българските земи би трябвало да бъде повод за национална гордост и без никакво съмнение България може да се превърне в една от водещите дестинации за религиозен туризъм в Европа. В този брой ще Ви разкажем за една малко по-различна църква. Църква, която остава в нашата история, не само като християнски храм, но и като храм на българския дух.
Батак попада в обхвата на Четвърти революционен окръг. За разлика от Копривщица и Клисура се намира в южната част на окръга и по-точно в Западните Родопи. Родопското село е било населено само от българи – християни и се е радвало на значителен просперитет в мрачните години на турското робство. Въпреки всичко, когато апостолите започват подготовката за въстанието населението на Батак се включва с огромно желание. Основни организатори стават Петър Горанов и Трендафил Керелов. След избухването на въстанието храбрите герои от Батак се заемат с изпълнение на задачите поставени им от апостолите. Няколко дни те успяват да изпълнят своите ангажименти към общото дело без селото им да бъде заплашено, както поради труднодостъпния терен, така и поради ангажираността на редовната турска армия в Средногорието. Това дава възможност срещу Батак да се насочи огромно пълчище от башибозуци под предводителството на Ахмед ага Барутанлията.
На 30 април се разиграват първите стълкновения на баташките въстаници с многократно превъзхождащия ги като численост противник. Изолираността на Батак от останалите християнски села и градове го поставя в крайно неизгодна ситуация и способства за безпрепятственото напредване на фанатизираната нередовна турска армия. Виждайки обречеността на своята по-нататъшна съпротива част от баташките първенци решават да сложат оръжие и да се предадат с надеждата, че турците ще пощадят мирното население. На 1 май малцината решили да се предадат смирено подават оръжията си на Ахмед ага и неговите озверели джелати, но вместо милост получават мъчителна смърт от брадвите и ятаганите на башибозука. Това се случило в долния край на селото и дало възможност на голямата част от населението да прозре истинските планове на османците и да се опита да намери спасение в по-добре укрепената горна част. Там се струпали хора всякакви. Въстаници, жени, старци, деца и изобщо цялото българско население, което според различните източници наброявало между 6 и 9 хиляди души преди въстанието. Започнала истинска вакханалия в изоставените части от селото. Башибозуците ограбвали къщите, палили ги, разрушавали всичко по пътя си и стреляли по всичко, което се движело. Българите започнали да осъзнават безизходността на положението си и се групирали около черквата и около училището. По-малки групи се разположили в и около някои от най-големите чорбаджийски къщи, които също предлагали някаква сигурност или най-малкото възможност да се защитиш с оръжие в ръка от озверелите османци.
На 2 май Ахмед ага обещава пощада на над 200 българи, мъже, жени, деца и старци, които били заели позиции в една от чорбаджийските къщи, но след като се предават ги сполетяла съдбата на предалите се преди това баташки първенци. До един са ограбени и убити. След тази си постъпка агата поискал при него да отидат останалите живи видни батачани, които да съдействат за предаване на оръжието, като обещанието било, че след това башибозукът ще напусне селото. Смелите мъже отишли, но след като предали оръжието били убити и набучени на колове. Особено мъчителна била смъртта на един от най-възрастните първенци 65-годишният Трендафил Керелов. Той първо бил прострелян, но след като оцелял бил набит на ръжен и опечен жив пред близките му. Подобна проява на варварство и безчовечност е трудно обяснима и напълно непростима. Кръвта на тези свети мъченици, проляла се през онези майски дни на 1876 година, днес ни служи като пример за силата на българския дух. Останалите живи батачани продължили да се отбраняват в църквата и в училището. Не всички българи успели да избягат към черквата и училището. Останалите по къщите си били заловени и зверски убити. В училището се била укрила голяма група, която според сведенията била около или дори над 200 души. Там разправата с българското население надминава всякакви разумни граници. След като убили и ограбили една част от скрилите се в школото, османците подпалили сградата и изгорили живи останалите.
В последна крепост на българите се превърнала черквата „Света Неделя”. Тя била построена от баташкото население само за 75 дни през 1813 година. Причината голяма част от търсещите спасение да намерят убежище там се крие както в надеждата, че османците няма да посегнат на човек в Божия храм, така и на високите стени, с които е бил обграден черковният двор. В духовната обител и в двора се събират няколко хиляди души. Няма точни сведения за броя на българите застанали в този свой последен бастион, но се предполага, че са между 2 и 3 хиляди души. Ужасяващите събития в светото място започнали в нощта на втори срещу трети май 1876 година. По това време след опожаряването на училището башибозуците започнали да избиват всеки, който се опитвал да избяга от църковния двор и да намери спасение в планината. Българите били обградени от всички страни. Рано сутринта на 3 май башибозукът, въпреки отчаяната съпротива на българските герои, успял да проникне в двора на храма и започнал зверско клане. Защитата на самата християнска обител обаче продължила още 3 дни. Макар и проникнали в двора, османците не успели бързо да влязат в черквата, за да довършат пъкленото си дело. Какво ли не опитвали бездушните варвари – пускали рояци пчели в храма, палили слама, за да задушат криещите се хора и т.н. Най-сериозният враг на българите обаче била жаждата. И до днес ясно може да се види дупката, изкопана от българските майки с голи ръце в търсене на вода за невръстните им деца. Това е един смразяващ паметник на великия майчин дух и на любовта към българския род.
На третия ден останалите живи разбрали, че няма начин да оцелеят в черквата и отворили вратите, за да потърсят спасение. Отвън обаче ги чакали на башибозуците на Ахмед ага. С перверзна проява на милост турският военачалник предложил на българите да приемат исляма като в замяна им обещал да ги пощади. Всички отказали. Гордостта им не позволявала да се пречупят. Изнурените батачани знаели, че ще умрат, но само, за да преминат в райските селения и да останат завинаги в паметта на своите сънародници като герои и мъченици.
В черквата „Света Неделя” и в нейния двор са изклани над 2000 българи, а общо в Батак над 5000 души. Църквата била поругана и турците се опитали да я опожарят, но фактът, че била построена от камък я спасил. Изгорял дървеният ѝ иконостас и голяма част от църковната утвар, но сградата се запазила. Днес тя е истински паметник на твърдия, непокорен и непреклонен български дух. Няма човек, който да остане равнодушен когато се озове в църковния двор, а влезе ли в църквата тя остава завинаги в сърцето му. В сърцата и в паметта ни остават и всички онези герои, загинали през април и май 1876 година, за да я има България.
Поклон пред паметта им!
