Алеко Иваницов Константинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. Алеко получава образованието си първо у дома, при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а по-късно и в Свищовското класно училище (1872–1874). По-късно учи и в Априловската гимназия в Габрово.
През 1878 година заминава за Русия, където постъпва в пансиона на възрожденския деец Тодор Минков в град Николаев. По-късно следва право в Южноруския университет в Одеса, където се дипломира през 1885 година.
След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Изготвя труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“. Политическите му нагласи и разногласията със Стамболовия режим му създават трудности в кариерата, затова до края на живота си е адвокат на свободна практика.
От 1889 г. започва да се проявява пътешественическият му дух и желанието да научи колкото се може повече за непрекъснато модернизиращия се свят. През същата година посещава Световното изложение в Париж, през 1891 г. – в Прага, а през 1893 г. – в Чикаго. Съпоставяйки постиженията на световната модернизация с нуждите и проблемите на България, Алеко се опитва да намери верния път и за нашата държава.
От 1890 г. започва активната му политическа, публицистична и писателска дейност като член на Демократическата партия на Петко Каравелов, като фейлетонист, литературен критик, преводач. Алеко е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет.
Първите отпечатани творби на Константинов са стихотворенията „Огледало“ и „Защо?“, написани по време на престоя му в Русия през 1880 и 1881 г. и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. През 1894 г. излиза първото издание на пътеписа „До Чикаго и назад“, в което с типичния за писателя хумористичен тон са изложени впечатленията на Алеко от пътуването му до Америка. Непосредствено след това в сп. „Мисъл“ започват да се печатат отделните очерци на „Бай Ганю“, който излиза като самостоятелна книга през 1895 г. Колоритният, жив и саркастичен образ на Бай Ганю, обикалящ Европа, спечелва на създателя си популярност из цяла България. Втората част на творбата, когато Бай Ганю се връща в България, за да влезе в политиката, кара литературните критици да скрият усмивката си, защото става ясно, че в трагикомичния образ на Ганю е заложен нравът на целия български народ.
До края на живота си Алеко Константинов създава над четиридесет фейлетона, които публикува най-вече на страниците на в. „Знаме“. Сред тях са заглавия като „Страст“, „Честита Нова година“, „По изборите в Свищов“, „Сеятели на рабски чувства“, „Миш-маш“ и много други. В тях творецът изобличава наболелите проблеми на българската общественост през най-различни похвати – ирония, асоциации, сарказъм, и прониква в съвестта на народа. Във връзка с активните му критики към управляващата върхушка Алеко Константинов е получавал много заплахи за покушение.
Освен приноса му към обществената, публицистична и писателска дейност в България, Алеко е допринесъл и с множество преводи. Сред тях са произведения на А.С. Пушкин, Лермонтов, Н. А. Некрасов, Молиер и др. Произведения на самия Константинов са преведени на около 30 езика. На него са именувани Нос Алеко на остров Ливингстън, връх Алеко в Рила планина, както и местността и туристическият център Алеко във Витоша.
Въпреки многото нещастия в живота си – загубва майка си, баща си, сестрите си, преследван е от политически противници, и е материално необезпечен през по-голямата част от времето – Алеко Константинов избира псевдонима Щастливеца, с който подписва много от публикациите си. Избира го, защото вярва, че щастието е в чистотата пред собствената съвест. На 11 май 1897 г. на път от Пещера за Пазарджик е прострелян от засада и малко по-късно умира. Според слуховете убийството му е било плод на неточна стрелба, но истинската причина за това куршумът да улучи него, а не спътника му, остава неизвестна.
Наред с обществената и творческа дейност се нарежда и любовта му към природата – най-хубавото нещо, което вижда в България. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България и се дава начало на организирания туризъм с изкачването на Черни връх в планина Витоша на 27 август 1895 г. На самия връх е издигнат паметник на Щастливеца. Малко по-надолу, в подножието на планината в кв. Княжево, със съвместните усилия на Сдружение „За Княжево“, Сдружение в обществена полза „Младите в действие“, Народно читалище „Братя Миладинови“, със средства от благотворителен концерт през 2012 г., е издигнат паметник на Алеко Константинов във формата на месингова глава върху плоча, изработен в ателието на скулптора Марин Марков.
