Владимир Димитров – Майстора

Владимир Димитров – Майстора е роден в кюстендилското село Флорош през 1882 година. През 1903 г. постъпва в Рисувателното училище в София, в което учи до 1910 г., но не се дипломира. От 1911 до 1918 г. художникът е учител по краснопис в Свищовската гимназия. Там се среща с Николай Лилиев. Владимир Димитров участва в Балканската, Междусъюзническата  и Първата световна война – има множество рисунки, които показват присъствието му на окопите. Може би можем да твърдим, че след войните изкуството поема по нов път, както за останалите творци, и за него, поставя и неговия дух на изпитание. Много критици от това време свързват изкуството му с модернистичните европейски влияния, но той е на противоположно мнение. Според него най-сигурният път е в натурализма, по него се стига до съвършената класическа форма и дълбокото чувство.

 

В началото на 20-те години на миналия век Майстора участва в изложба заедно с братовчед си Никола Георгиев. От нея има възторжени отзиви. През 1921 г. той участва в Юбилейната академична изложба, а през 1922 г. урежда първата си самостоятелна изложба в „Царския манеж“ (на мястото на Народната библиотека).

 

Творбите му са обект на много дискусии от страна на традиционалистите и онези, които са за новаторските течения в българското изкуство. 

 

През първите години след войните Майстора създава картини в своеобразен и впечатляващ колорит и рисунък. Те са преди всичко пейзажи от масло и акварел, дръзки по характер. Често тези пейзажи са създадени само от два-три цвята и говорят за състояние на „душевен екстаз“. От 1919 до 1921 г. Майстора рисува шест автопортрета. 

 

Серията образи на циганки, които създават впечатление за силна енергия и изразителност, са сред най-добрите постижения на художника от този период. Около 1920 г. Майстора слага начало на „Жетварския цикъл“ – основни са огнено-виолетовите тонове, фигуралността почти липсва, а впечатлението е за силни пламъци и горещина. 

 

Според различни изследователски очерци Майстора е аскет и страни от светските изяви на типичния бохема. През 1909 г. художникът пътува в Русия – Петербург, Москва, Одеса, Киев. Влияние върху него оказват Репин, Айвазовски, Рьорих. През 1910 г. посещава Италия – Рим, Флоренция, Венеция, Неапол. През 1912 година пътува до Париж, Лондон, Брюксел, Берлин, Дрезден и Мюнхен. Стига и до Съединените щати –през 1924 година. 

 

Много аспекти от творчеството на Майстора – колоритът, енергията, сведената до минимум фигуралност, виталността ни дават основание да гледаме на него като на експресивно и дори експресионистично. Но всъщност в основата на творчеството му се намира колективното съзнание, общочовешките нравствени норми. 

 

През 1926 година Майстора показва самостоятелна изложба и заминава за Цариград. Създава „Цариградския цикъл“. В края на 1926 и началото на 1927 година художникът пътува до Сицилия. 

 

От средата на 20-те години Майстора се отдава на идеята да въплъти в изкуството си българския национален тип, естествения и първичен живот на българина. Заселва се в кюстендилското село Шишковци. В неговите композиции стават основни момите, невестите, сватбите, жътвите, молитвите. В тези творби се усеща живото общуване с природното, първичното. Художникът не датира творбите си и не можем да бъдем сигурни дали те са създадени през 20-те или 30-те години.         

През 30-те години  Майстора рисува живи модели, които обаче се превръщат в образи на патриархалния идеал. Той ги изобразява статично и фронтално. Композициите са симетрични и уравновесени, в хармония с изначалния първичен порядък на всичко.  Творбите от този зрял период на Майстора имат за цел идеализацията и възвисяването на образа на българина, да бъдат апотеоз на българското село – най-чистата форма на народния живот. Ето защо неговото изкуство се вписва в направлението на "родното" в изкуството през 20-те и 30-те години на XX век.     

 

След завръщането му от Италия, у Майтора се появява една склонност към романтичен платонизъм, към романтичното одухотворяване на образа; влага в него определени нравствени състояния, прави го въплъщение на високоморални добродетели – тези, които издигат човека над животното: целомъдрие, смирение, идеална душевна чистота и хармония (срещащи се преди всичко при селската девойка – затова тя се превръща в най-важният иконографски тип за художника). Художникът притежава едно високо нравствено съзнание. Според изкуствоведа Димитър Аврамов индивидуалността за него е анонимна съставка на един колектив. С това изострено съзнание за родова принадлежност той избира селото за свое постоянно местожителство – с неговия примитивен бит и патриархална нравственост. 

 

Преходът на Майстора към класическата идеализация естествено е бил съпътстван  от творчески колебания, докато едни произведения изразяват „новото” в повече или по-малко категорична форма, други все още се придържат към духа на старата стилистика. 

 

Популярността на Майстора бързо расте, следователно броят на критическите отзиви също нараства – положителни и отрицателни.

 

За разлика от тези критици, Майстора е по-сдържан и резервиран спрямо новите течения в европейското изкуство: „Често пъти ние негодуваме против известни нови течения, на което трябва да търсим причините или в нашето недостатъчно освобождение от старото, или пък в творенията на новаторите, които не разполагат с достатъчно средства, за да ни заразят”, казва самият той в статията си „Новите течения в изкуството“ в сп. „Листопад“ от 1919 г.  Творчеството на Майстора търси нова форма, своя форма, различна от чуждата, различна от формата на музейното наследство, което въпреки цялото си величие, е загубило своята актуалност, не може да задоволи новите търсения на твореца. 

 

Съвременниците на Майстора възприемат творчеството му в много противоречиви направления – като новаторско, като формулата на националния живописен стил. Във всички случаи обаче, изкуството на Майстора е впечатляващо. „В едно тежко следвоенно време, тежко за целия български народ и за българското изкуство“, казва Димитър Аврамов, когато най-чувствителните критици и ценители търсят изход  в изкуството на напредналите европейски народи, в приобщаването ни към западната култура, към крайните й авангардни форми, Майстора защитава друго решение, свое решение – решение, което вижда бъдещето на българското изкуство в следването на собствен път – тенденцията за „завръщането към първичните сили на земята и народа”. 

 

Критиките към творчеството на Майстора са от всякакъв порядък – социални, политически, културни, чуждестранни, пропагандни или пък възпитателни. Въпреки това, ако по Кант рецептивността на духа ни или способността му да получава представи, наречем сетивност, и ако по Аристотел всяко същество, което притежава сетивност, има и чувство за удоволствие и болка, а оттам и стремеж към приятното, ние изпитваме приятно усещане, удоволствие при срещата ни с творбите на Майстора, то значи ние притежаваме дух. Но дух, който се пробужда , получавайки на подсъзнателно равнище представа за българското, за родното, за „нашето си”. 

 

Владимир Димитров – Майстора изпуска сетния си дъх в София на 24 септември, 1960 г. 

 

Паметникът на Владимир Димитров пред сградата на Съюза на българските художници в София с автор скулптора Величко Миленков е идентичен с този пред най-голямата и богата художествена галерия в страната – Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в град Кюстендил.

Информация

Автор на паметника

Величко Миленков

Местоположение

GPS Координати

42.69406, 23.336302

Периоди

Паметници от Третото българско царство

Автор на експозето

Елица Барукчиева

Последно добавени

За нас

От 1-ви април 2012 г. стартира проектът „Културно-историческите паметници в област София-град“, финансиран по програма „Младежта в действие“. Подкрепата на програмата позволи създаването на този електронен каталог на българските паметници. От изключително значение за нас беше чрез този проект да привлечем максимален брой млади хора, които да се информират за монументалното ни наследство и да изградят нагласа за неговото опазване. Нашият проект не се съсредоточи в центъра на град София, а събра информация за близо двеста обекта ... още


Знаете ли, че?

Паметникът на Пейо Яворов в Борисовата градина е издигнат през 1935 година благодарение на усилията и средствата на признателните арменци, живеещи в България?