Илия Стоянов Минев е български боец за демокрация, яростен противник на комунизма, политически затворник с най-дълъг престой зад решетките в България, а вероятно и в света. Затова често е сравняван с Нелсън Мандела, но приликите между тях свършват дотук. Ако южноафриканецът получава заслуженото признание от народа си и от света, то съдбата на бай Илия, както го наричат близките му, няма щастлива развръзка.
Роден в с. Саранбей /дн. гр. Септември/ на 5 декември 1917 г. в семейство на заможни земевладелци-винопроизводители. Получава добро образование в Пазарджик и Пловдив, след което заминава да следва във Франция. Дипломира се като инженер-химик в Тулуза, където се сближава с Франсоа Митеран. Престоят му във Франция несъмнено развива у него стремежа за справедливост, свобода и граждански права. След като се завръща в България става активен участник, а след това и част от ръководството на Съюза на българските национални легиони, организация с отявлен антикомунистически характер и известни симпатии към националсоциалистическата идеология. За дейността си е задържан още на 10 септември 1944 г. и прекарва една година в Пазарджишкия арест. Освободен за кратко за да бъде мобилизиран в армията за боевете срещу Германия към края на Втората Световна Война, отново е арестуван през 1946 г. и съден от т.нар. „Народен съд“ за „дейности против народната власт“. Заради своите убеждения, получава 20 години затвор и едвам избягва смъртната присъда. Одисеята му по затворите започва от май 1947 г. и завършва чак през 1978 г., общото време, за което е бил лишен от свобода е около 26 години, от които 5 и половина години само в карцер, тъжен рекорд за един политически затворник. За това време е успял да обиколи почти всички затвори в страната, а какви издевателства и мъчения е бил принуден да преживее, само той си знае. Четири пъти е бил на прага на смъртта и четирите пъти като по чудо оцелява. Тегобите обаче не сломяват духа му – напротив укрепват неговата непримиримост. Негови съкилийници и приятели от затворите го помнят като истински учител и проповедник на идеала за свобода сред младите затворници. След като е освободен от тъмничен затвор, още 8 години е под мярка за неотклонение и всеки ден е задължен да се подписва два пъти дневно в управлението в Септември. Известно е, че несломимият дух, вътрешната сила и неизчерпаемата енергия на г-н Минев будят уважението дори у хората на ДС в Пазарджик, който му подаряват портрет на Васил Левски, с когото понякога той е сравняван.
През 1987г. инж. Илия Минев събира около себе си група съмишленици и основава първото антикомунистическо дружество в България, още по времето на диктатурата. Официално дружеството е регистрирано на 16.01.1988 г. под името Независимо дружество за защита правата на човека в България (НДЗПЧБ). Това на практика е зората на възраждането на демократичната опозиция, а под ръководството на такъв образован и неподкупен човек, който цял живот безкомпромисно следва принципите си, организацията е припозната като опасен враг от действащата тоталитарна система. Действително, дружеството бързо набира привърженици и дори из Европа се заговаря за него, а опитите за сломяване не постигат успех, поне в началото. Усещайки приближаващия край на своята хегемония, комунистите успяват така да дирижират събитията, че всъщност сами си създават една привидно силна, но в действителност удобна опозиция, в която отново успяват да внедрят свои хора. Истинските демократи, като инж. Илия Минев, остават изтласкани встрани от ключовите политически събития и от общественото внимание. Натискът е толкова голям, че той дори е свален от поста си на председател на НДЗПЧБ, скоро остатъците от дружеството се претопяват в други партии и то престава да съществува. Известни са случаи, когато на уж демократичните митинги от 1989-90 г., г-н Минев не само не е бил допуснат да говори, но макар и вече доста възрастен, е бил грубо изблъскван от трибуната от официалните лица. Това последно десетилетие със сигурност е било най-тежкото за този горд и искрен демократ. Предаден и забравен от мнозина, той става свидетел на поредната политическа пародия, която под фалшиви лозунги петни идеала, за който той се е борил цял живот.
На 06 януари 2000 г. инж. Илия Минев напуска този свят така както е и живял – в самота и нищета, но без да преклони глава.
Цял живот репресиран, изолиран и маргинализиран, посмъртно инж. Илия Минев се сдобива с паметник в сърцето на София. Монументът се намира в градинката между булевардите “Евлоги Георгиев” и “Черни връх”, открит е на 9 декември 2002 г., издигнат по инициатива на Движение за национално възраждане „Оборище“. Паметникът е скромен, но достоен, изработен с внимание и мисъл от скулптора Иво Димитров Чехларов. Съставен е от 3 бели мраморни плочи: в най-високата е вграден бронзов портретен барелеф с кратък библейски цитат под него, а на предната ниска плоча е гравиран кратък биографичен текст. Монументът се отличава с простота и изразителност, а което е най-ценното в случая – и с информативност. По-старите поколения умишлено забравиха инж. Илия Минев, а новите рядко имат възможността да научат за него, а неговият живот, безкомпромисност и идеализъм са пример, който не губи своята актуалност, независимо от хода на времето. Днес всеки който пътьом отдели 5 минути да се поспре пред паметника, може да научи достатъчно, да се почувства съпричастен и да бъде подтикнат да направи нещо, което е нужно всекиму – да знае, да помни и да търси истината!
