Христо Ботев е един от онези българи станали завинаги част от националния ни пантеон и обезсмъртили навеки името и делото си. По тази причина биографията на гениалния поет и ентусиазиран революционер е изключително популярна и смятам, че почти всеки българин знае редица факти от героичния му живот. Заради това в настоящия кратък очерк няма да преразказвам биографията на великия калоферец, а по-скоро ще се опитам да открия в нея онези моменти, които могат да ни послужат като морален пример или които можем да използваме, за да си извлечем поука.
Първият факт от биографията на Христо Ботев, който прави много силно впечатление е, че едва на 18 години той става учител. Любовта му към народа и народното дело в тази крехка възраст се изразява в любов към българските деца в село Задунаевка, Бесарабия. Там младият Христо Ботьов Петков прави първите си стъпки като педагог и възпитава у учениците си пламенен патриотизъм и искрено родолюбие. Няколко месеца по-късно Ботев се завръща в родния си град, за да замени болния си баща като даскал в местното училище. Там, в родния Калофер, на 11 май 1867 година Христо Ботев произнася пламенна реч по случай празника на Светите братя Кирил и Методий и заради тази реч е прокуден от бащината си земя и е принуден да излезе в емиграция. Много други български революционери също са били учители и това ясно ни показва какво значение са придавали дори и най-революционно настроените ни предци на образованието и на възпитанието, които се получават в училище. За жалост днес училището е една от най-унижаваните институции и не се полагат никакви усилия за развитието на българското образование.
Следващият ключов момент от биографията на Ботев е зимата на 1868 година, която той прекарва в една пустееща мелница в околностите на Букурещ в компанията на Апостола на свободата. Срещата с Левски до голяма степен оформя революционните възгледи на свободолюбивия младеж и го привързва към българското националноосвободително движение. До този момент Ботев е познавал преди всичко руската революционна мисъл, но не е бил съвсем наясно с положението в Българско. Левски отваря очите на Ботев по редица изключително важни въпроси и оставя трайна следа върху поета – революционер. Поради младостта си обаче Ботев не успява да усвои всички уроци на своя гениален учител и след време ще допусне грешки, които би избегнал, ако се бе вслушал в заветите на Апостола. Най-голямата от тези грешки е организирането на Старозагорското въстание. Христо Ботев, като ръководител на БРЦК, решава да вдигне въстание, но без сериозна подготовка, вярвайки, че българският народ е готов само при един позив да се вдигне масово на оръжие. Това се оказва химера и след краха на въстанието БРЦК се разпада.
Когато говорим, пишем или мислим за Ботев ние го виждаме не само като революционер, ръководител на БРЦК или герой от Априлското въстание, а и като гениален поет. Той е истинското доказателство, че самородният талант дори и без кой знае колко сериозна школовка може да достигне невиждани висини. Поезията на Ботев, макар да се състои само от 20 произведения, е изпълнена с такава сила и такива непреходни истини, че и до днес определя не само облика на българската литература, но и част от мисленето ни. Национализмът, патриотизмът и родолюбието често се черпят с пълни шепи от Ботевото творчество, то не само ни зарежда с оптимизъм, но и ни кара да се замислим върху слабостите и грешките си. Геният на един – единствен поет е способен да направи това, което думите на редица пропагандатори и агитатори не са. Наред с безспорния си талант Ботев е притежавал и ясна визия за бъдещето и в тази връзка пророчески звучи стихът:
„Но... стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...”
Освен поезията от изключително значение за нас българите е и публицистичната дейност на Христо Ботев. Тя започва през 1871 година с издаването на вестник „Дума на българските емигранти”, преминава през Каравеловите вестници „Свобода” и „Независимост”, за да кулминира в сатиричния „Будилник” и програмните „Знаме” и „Нова България”. Като погледнем по-глобално на живота и делото на Ботев можем без съмнение да заключим, че словото е най-силното му оръжие и именно благодарение на него той става един от най-тачените и обичани български национални герои.
Последният героичен момент от краткия живот на Ботев настъпва през пролетта на 1876 година, когато българският народ усилено се готви за едно последно, общонародно въстание против турските поробители. Макар да не участва лично в подготовката на Априлското въстание Ботев с огромен ентусиазъм решава да се включи в една чета, която трябва да се сформира в Румъния и да навлезе в територията на Трети революционен окръг за да продължи битката срещу османците и да не позволи да се загаси пожарът предизвикан от Априлското въстание. Заради огромния авторитет на Ботев, въпреки възрастта му и липсата на военна подготовка, той е избран за войвода на четата, която се състояла от над 200 бойци.
Така на 16 май започва безсмъртния поход на Ботевата чета. В този ден българските четници се качват на австрийския кораб „Радецки” от различни румънски пристанища и около 11.00 часа на следващия ден принуждават екипажа да спре на българския бряг близо до Козлодуй. Там всички въстаници начело с войводата положили клетва, че ще дадат живота си за свободата на родната земя и я целунали като най-скъпа светиня. След това четата се насочва към Враца – революционен център в северозападните български предели. По пътя обаче Ботев и неговите съратници претърпяват няколко разочарования, тъй като в повечето села никой не тръгва заедно с тях, а на места има само по един желаещ. На 18 май след сериозни сражения с башибозука и редовна турска армия четата дава над 30 жертви, но успява да отблъсне противника и през нощта да се измъкне от обкръжение. Това показва колко висок боен дух са имали българските герои и как на драго сърце са предизвиквали смъртта само и само да покажат, че българинът има смелост да защити земята и честта си и че рано или късно ще извоюваме свободата си. На 20 май са последните големи сражения на четата с турските сили, като в края на деня убит пада войводата Христо Ботев, който по това време е едва на 28 години. След смъртта му останалите живи четници се опитват да се изтеглят към Балкана. Няма единно мнение по въпроса от кого и как точно е убит Христо Ботев. Няколко години след смъртта му плъзват най-различни версии и легенди, като дори някои стигат до там да твърдят, че войводата е останал жив. Така или иначе по някакво стечение на обстоятелствата смъртта на големия български поет и революционер остава обгърната в мистерия и това може би увеличава още повече харизмата му.
Mемориалния комплекс посветен на Христо Ботев в родния му град Калофер. Той се намира на едно възвишение в непосредствена близост до центъра на града и градския площад, като от площадката под статуята на Ботев се разкрива прекрасна гледка към целия град. Проектът за този комплекс е дело на проф. Димитър Даскалов в колектив с арх. Иван Николов и Лъчезар Даскалов и е реализиран през 1986 година. Мемориалът се състои от фигура на Христо Ботев в цял ръст, изработена от гранит. Фигурата на поета е висока 14,4 метра, а заедно с пластичния пиедестал, също изпълнен от гранит, височината достига внушителните 25 метра. В близост до основната статуя е разположена композицията „200 пушки” в знак на почит към всички участници в Ботевата чета. В подстъпите към паметника на Ботев е разположен релеф на български лъв с размер 3,2 метра, който също е изсечен от гранит, и който значително подсилва патриотичното внушение на мемориала. Погледнат от площада или от брега на реката паметникът на поета в цял ръст, подобно на този на Бенковски в Копривщица, създава усещането за Ботев като пазител на родния си град, един великан, който винаги ще бъде на пост.
За жалост комунистическите ръководители са се опитали да опорочат паметника на великия българин, като близо до него са разположили още една композиционна група, която се нарича „Три епохи” и се състои от 3 мъжки фигури, като над всяка фигура е изписана една година: „1876”, „1923” и „1944”. Ако за първата година можем да се съгласим напълно, не така стоят нещата с другите две, които могат да бъдат определени за едни от най-трагичните за българския народ и за нашата държава през ХХ век. През 1923 година комунистите създават предпоставки за гражданска война в България, а през 1944 година съветската армия налага ново управление в България, негативните последици от което се усещат и до днес.
Въпреки този неприятен елемент смятам, че мемориалният комплекс „Христо Ботев” в Калофер е едно от местата, които всеки българин трябва да посети. Там може да се усети непримиримостта на Ботев, да се осмисли приносът му за развитието на нашия народ, както и да се прозре вечната връзка между Балкана и България.
